февруари 22, 2019

Всички 6 филма на И Чанг Донг като режисьор - от най-лошия към най-добрия

Всички 6 филма на И Чанг Донг като режисьор  - от най-лошия към най-добрия

И Чанг Донг / Lee Chang Dong е сочен за един от най-талантливите корейски режисьори. Започнал като писател и сценарист (затова и посочвам в заглавието на текста “като режисьор”), скоро колегите му се събират в група за подкрепа (представям си го като при анонимните алкохолици, но с лек комедиен акцент), за да го окуражат да застане зад камерата. Филмите му са критика към корейското общество, като “горчив хап” за нормите на социума и икономическата реалност. Сам казва, че е движен и мотивиран от гнева, “особено на младите, за които е най-важният проблем днес”. Преди да започне да снима или пише си задава въпроса какво има да каже на публиката. Затова в годините между последните си два филма е създал три сценария, стигнали до пост-продукция, но така и невидели бял свят. “Дръпнах им шалтера, защото не успях да отговоря на въпроса защо трябва да бъдат направени тези филми...”, споделя бившият министър на културата на Южна Корея.

Кариерата му в киното започва в началото на 90-те, когато пише два сценария за Парк Куанг Су, превърнали се в крайъгълен камък за т.н. “Нова вълна” в корейското кино - To the Starry Island и A Single Spark. След като сяда на режисьорския стол, прави точно 6 филма, които го абонират за Кан, Венеция и Берлин.

6. “Тайно слънце” / Secret sunshine

Най-големите лъжи ги казваме на самите себе си. Беше ми нещо като мантра, докато гледах този студен и тъмен филм, който все пак имаше някакви зачатъци на сърце. Името на лентата идва от наименованието на град в Южна Корея - Мирянг (“Тайно слънце”). Изгубила съпруга си жена се мести в родния му град, само за да изгуби и сина си. Но да намери дузина лицемери, оправдаващи поведението си с Бог. Шин Е търси утеха и опование в Църквата, но местните й деятели са сбирщина позори, с афинитет към тщеславието.

По принцип съм особено резервирана към филми с религиозна тематиката, но този не е точно такъв. По-скоро зачерква знакът за равенство между религия и вяра, който обикновено се поставя някак по инерция. Уникална игра на Чон До Йон, която буквално те кара да дишаш насечено с нея. Беше ми слаба мотивацията на героя на Сонг Канг Хо на моменти. В интерес на истината исках много да го бия и да го боли. И не вярвах, че някога ще го кажа, но лентата ми дойде малко длъжка. Неоправдано протяжна всъщност.

5. “Изпепеляване” / Burning

За филма имам отделно ревю. Сбито мога да кажа, че ако в предишните си творби И Чанг Донг е тествал умението си да борави с всякакви мелодраматични форми, тук очертава контурите на нещо, приближаващо се до трилър. Усеща се най-силно “движещият гняв” на младите. Мултиобразното изучаване на южнокорейското общество “резорбира” кипящте в него процеси. “Сегашното поколение младежи ще е първото от десетилетия насам, което ще живее по-зле от родителите си”, разказва И. “Те се чувстват “импотентни”, объркани, не знаят накъде да насочат фрустрацията си.”

4. “Ментов бонбон” / Peppermint candy

Филмът е по-остра критика към корейското общество от “Изгаряйки”. Леко напомня на “Мементо” на Кристофър Нолан по начина си на структуриране на повествованието - а именно разказва историята наобратно. Проследява животът на млад мъж и изследва причините той да се самоубие - преживяванията му в казармата, срещите му със закона, бизнес света, загубата, любовта… Лентата показва как от обичащ фотографията и откриващ красотата и нежността в околния свят младеж, Йонг Хо се превръща в нахален, груб и изпълнен с омраза възрастен. Метафората е ясна - промяната у индивида с течение на годините и под натиска на реалността не е за добро. Докато гледах филма ядох много “Лукчета”... Тук ще видите Сол Кюнг Гу в неописуема харизма, достатъчна на И, за да покани актьора за най-добрия си проект. Както и партньорката му Ким Йо Джин (позната у нас като цапната в устата лекарка от “Съкровище в двореца”) А Чън Су пък от тук директно отива под опеката на Ким Ки Дук, който ще я направи незабравима в “Островът”.

3. “Зелената риба” / Green fish

Мак Донг се завръща у дома след две години казарма, за да се озове между две семейства (истинското и престъпното си такова), които не може нито да разбере, нито да управлява, нито да се впише в тях. Изявявайки се като “рицар в лъскава броня”, Мак Донг привлича вниманието на гаджето на подземен бос и се намесва в мазохистично-садистичната връзка между тях, като едновременно успява да спечели и доверието на гангстера. През цялото време очаквах катастрофата на този бивш войник, чието основно умение ясно е да поема удари във всякакъв смисъл. Тук според мен най-ясно си личи търсенето на И на мотивация зад действията на героите му, за която споменах в началото при представянето на режисьора. Цветовете са убити, камерата показва интимност и откровение. Изключително интересните образи - особено в семейството на Мак Донг - братя- аутсайдери, на ръба на физическото и интелектуалното съществуване - индикират, че героите на И като цяло са неосъзнати жертви на ситуациите и  моралния/икономически/архитектурен климат, в който са принудени да функционират пряко или в унисон със сетивността си. Много силна роля за Хан Сук Кю (можете да му се насладите и като учителя Ким в “Романтичния доктор”), прилично изпълнение на Шим Хе Джин (която аз лично помня като майката на Юл от Goong). Това е първият филм на И като режисьор и макар дебютант, острата критика към корейското общество му печели признание на фестивалите в Амстердам и Ротердам.

2. “Поезия” / Poetry

Маха глави този филм. Бабата, която отглежда сама внука си и трябва да се справи с нечовешката истина за възпитанието му, е брилянтна. ТЯ е целият филм. Не че няма интересна фабула, не че няма интригуващи избори и нерешими ситуации, не че липсва “действие”, но тази жена… 66-годишната домашна помощница на похотлив инвалид трябва да реши как да продължи след новината, че внукът й е участвал в неописуемо и непростимо зверство. Същевременно в спонтанен порив към живот се записва да учи поезия.  Алцхаймер ще отнеме думите, които учител ще канализира, давайки нов смисъл на съществуването. Важността от “виждането”, а не от “говоренето” е в сърцевината на този тихо опустошаващ, но дълбоко хуманен разказ. Емоции и преживявания трябва да са вдъхновението, което да послужи за написването на една поема. “Досега не сте виждали ябълка наистина. За да я познаете трябва да я усетите, да се заинтригувани от нея, да я разберете. Това е единственият начин да я видите!”. А защо да не заменим “ябълка” с “жена”. Или “живот”?!

Брутална Юн Чун Хи. Толкова е красива, мъдра, запазена (ако щете), че контрастира на сивотата в това безименно градче. Героинята й Ми Джа е като обратен образ на фабулата, която се носи като труп по водата и сякаш е нещо напълно нормално и обичайно. Злободневно. Стиска за гърлото този филм и те кара да записваш хаотично думи в малко тефтерче, докато гледаш слънцето през клоните на близкото дърво.

1. “Оазис” / Oasis

Това е абсолютният ми фаворит - един от най-добрите филми, които съм гледала напоследък. Умствено изостанал бивш затворник се влюбва в момиче с церебрална парализа, която е и дъщеря на уж убит от него при катастрофа пътен работник. Тези две увредени същества са всъщност единствените истински ЧОВЕЦИ в прогнилия от лицемерие, мръсотия и корупция свят, в който са принудени да съществуват. Умопомрачителни Сол Кюнг Гу и Ким Йо Джин. Не мога да си представя методите на коя актьорска школа следват, но правят незабравими образи.

“Най-леката”, ако изобщо може да се нарече така, социална критика в творчеството на И, най-малко гневната. И най-истинската, сияйна и неподправена любовна история. Филмът се движи на ръба на добрия вкус, погнусата и мелодрамата, без режисьорът да изпуска юздите и да даде инерция в някоя от посоките. Има две убийствени сцени, ключови за разбирането на лентата. И двете в ресторант. Не искам да развалям и милимунда от изживяването на всички евентуални бъдещи зрители като разкажа повече от сюжета, но повярвайте ми, няма да съжалявате, ако се престрашите. Тук ключова за въздействието е бруталната сила, а не финесът, както в “Поезия” например. Самият И разказва за филма си, че е било  “много лесно да направи докосваща сцена между двамата аутсайдери. Получих много молби за такава. Но се запитах какво може да добави тя към мечтите им или към викът им за помощ. Нищо...” А сцената в метрото е… най-висша форма на хуманизъм. Гледайте!

Пп: Интересен факт - част от драмата в “Поезия” се доближава до печално известно престъпление Мирянг.

Пп2: Ако приемем, че киното е артистична интерпретация на националната идентичност, то интензитетът на И показва колко емоционално сложна и вибрираща е тази на южнокорейците.