февруари 10, 2019

Център-нападател: "Изпепеляване"

Център-нападател: "Изпепеляване"

“Изпепеляване” / Burning е първият южнокорейски филм, който достига до финалната селекция за най-добър чуждоезичен кандидат за “Оскар”. Супер странен факт, предвид уникалността и емоционалността на тази кинематография като цяло. А и това не е най-добрият за мен филм на режисьора И Чанг Донг - тук той ни поднася осеян с метафори разказ за класовата несправедливост в Южна Корея. Докато в други от лентите му се третират по-общочовешки теми и се разглежда хуманизмът като цяло.

В следващите редове ще се опитам да направя дисекция на “Изпепеляване”, така както се помъчих да го разбера за трите му гледания.

Чудя се дали да си спестя описанието на сюжета. И без това не се случва кой знае какво, а и се изписаха тонове за самия филм - лавина, стартирала след Кан

Синопсисът е базиран, но само бегло наистина, на къс разказ на Харуки Мураками, който пък се е вдъхновил от разказ на Уилям Фокнър. Общото между двата е в границите  - между добро и зло, между реалност и фантазия, между богатство и бедност, между семейство/приятели и общество. И горене на оранжерии/хамбари, разбира се.

Изучилият се за писател, живеещ изключително бедно и проявяващ признаци на гранично разстройство И Джонг-су (Ю А Ин - аз лично го помня от Jang Ok-jung, Living by Love; много младо момче с много награди и много продукции зад гърба си) се среща напълно случайно с бившата си съселянка, настояща манекенка и бъдещ мим Хе-ми (Чун Чонг Со - не много опитна, но от това, което видях - многообещаваща). Двамата имат нещо като връзка, докато момичето не заминава за Африка, където попада на новата си изгора - “играещият” (част от диалога - What do you do for a living, питат Бен, който очевидно е заможен. -I play, отговаря той!), преконсумирал с благините на соцуима и перфектен социопат Бен (Стивън Юн от “Живите мъртви” и Sorry to bother you!). Та тримата “джиткат” из време-пространство, фрашкано с метафори. В един момент Хе-ми изчезва, съществувайки като котката на Шрьодингер (едновременно е мъртва и жива) и накрая има малко криминални прояви. Това от мен като преразказ на събитията.

Това е шестият филм на режисьора И Чанг Донг. Невероятните паузи между лентите му вероятно идват, за да се даде време на зрителите да ги разтълкуват и приемат - не просто да ги изконсумират, но и да им придадат оценка, от която самия И се въздържа. 8 години след Poetry мистър И прави ТОВА, което гледах 3 (три) пъти, прочетох еквивалента на “100 години самота” като литература и пак твърдя, че не съм разбрала в цялост.

Ще започна с най-лесното за определяне в лентата - актьорското присъствие, сценографията и музиката.

Самият каст ми се струва перфектен. Кръглото лице, обемните устни и огромните жадни за познание (отново част от диалога - For me this world is a mystery!, казва той) очи, превръщат Ю в истински Джонг-су. Не съм чела скрипта на И, но си е негов (нали е писател), затова предполагам, че е имал ясна идея за образа на героя си. Толкова ръбоват и тъповат, наивен до болка, малко goofy, непохватен...

Хе-ми - идеална кукла. Пълна на думи, празна откъм цел и съдържание, задушена от обстоятелствата, красива отвън, но грозна отвътре. (-Plastic surgery. Pretty now, huh?, казва тя на Джонг-су.)

Бен - точно този образ, за който майките предупреждават дъщерите си. Богат, разглезен, без посока, тепсията е пред него и ограничения няма. Неслучайно Джонг-су го нарича Гетсби. Но за разлика от героя на Фитцжералд, този на И е безцелен, безинтересен и бездушен. За тръпката, за да почувства “пулса до дъното на костите си” (отново цитат), той унищожава постигнатото от другите. Но не се отвращавам от него. Беше малко плашещ в социопатията си, но ми беше и малко будещ съжаление…

Сценограф е Хонг Кюнг Пьо, който е майстор. От течностите (опиканата стена, символиката на разлетите течности вероятно ще опиша в друг пост) в Mother, през ателието за керамика в Always и убитите тонове в Snowpiercer до залезите в Il Mare - ми може го човекът! Няма дори да споменавам Brotherhood of war. (Може да подготвя кратки ревюта на Mother и Brotherhood of war.)

Музиката - добре, не ви ли е някак нелепо да звучи джаз и едновременно да се показва тази забравена от Бога и службата по хигиена къща, която Чон Су нарича свой дом?! Това беше единственото, което различих ясно. Много е обран откъм звуци “Изпепеляване”. Докато се ровех кой е композитор на оригиналната музика разбрах, че не е случайно затишието - просто слага два акорда и придава атмосфера  - Masquerade, Memories of the sword, Age of shadows, Silenced, Fatal Encounter и т.н., и т.н., да не продължавам. Аааа, I saw the devil също. Освен това трябва да се чуе самото горене и повеят на вятъра, който носи севернокорейската пропаганда, не ли? (Къщата на Чон Су се намира в район, близо до границата със Северна Корея.)

Според мен филмът е една огромна метафора за състоянието на Южна Корея днес. От една страна са бедните (Джонг-су) (предимно младежи), които обезличават, за да паснат като гайки на машината на консуматорското общество (сцена от филма - Джонг-су отива да си търси работа в местна фабрика; мениджърът вика кандидатите, строява ги до една стена, отнема им имената/самоличността и ги нарича по номера, докато им задава безумни въпроси). Те са слабообразовани (кметът на селото хвали Джонг-су, че пише добре, но той не може да отговори защо харесва Фокнър, какво е метафора и дори няма какво да каже на света, за да е писател...) и без особена перспектива за развитие. Съществуват без амбиции, но със завист и ясното съзнание, че искат промяна.

По-амбициозните (Хе-ми) се опитват да се впишат в това консуматорско общество, залагайки на нещата за “изконсумиране” (пластична хирургия, секс, привидно финансово спокойствие - екскурзия в чужбина, но от кредити и заеми), но така загърбват същността си и приносът, който могат да дадат без да мимикрират. Хе-ми е един трагичен образ, който не може да се впише нито в едната, нито в другата каста.

И от друга страна - богатите. “Чебол” семействата, които имат всичко, без да са работили здраво за него. Тук на прицел са по-скоро младите им наследници, които само “играят”, които са отегчени и преяли, които нямат “тръпка” и в които нямат “глад”. Вероятно ще напиша още много СПОЙЛЕРИ.

При африканските племена има два вида глад както става ясно от повествованието - малкият, който задоволяваме с храна и големият (великият) - за познанието на душата. Докато малкият може да се залъже дори и с измислена мандарина, то големият не признава половинчатости. Точно тези два типа глад някога не могат да бъдат разпознати от богатите в социалната критика на И. Те консумират без да дочакат да останат гладни.  Затова и не знаят какво им се “яде”. Опитват да използват останалите за задоволяване на нуждите си, Но ако ядеш, без да си гладен, кога разбираш, че си огладнял? Бен също усеща "пулса" до мозъка на костите си по график. Има определен режим, схема. (“Гори” оранжерии през стриктно определен интервал.)

Бедната класа трупа недоволство, както Джонг-су трупа омраза и гняв. Като една бомба, която е готова да избухне (проблемите на бащата с гнева). Тук се намества семейството като социална единица - момчето е израснало без майка, а Бен има таква. Докато тази на Бен дава, тази на Джонг-су - взима. В случая пари, но може и да е много повече - привързаност, подкрепа, рамо…  Както в разказа на Фокнър и тук трябва да се избира между лоялността към закона на обществото и лоялността към семейството. Джонг-су остава верен на гнева в себе си (този, наследен от бащата/семейството и присъщ за потиснатите) и нарушава закона (на два пъти - пушенето на трева и социалния бунт, изразен в последния акт на насилие), непоказвайки лоялност към него. Мога да се разпростра как законите вече се правят от богатите и властните, изхождайки от мислите на Хобс за “гражданското общество” и следователно не се легитимират пред всички класи, но и без това много се разпилях…

И още малко в подкрепа на тази теза - Джонг-су живее в пограничен район, където неслучайно се чува севернокорейската пропаганда. Двете държави са били едно, така както и разцепеното днес общество. Разделя ги една линия, която е поставена не без помощта и влиянието на “народите авангарди” (по Хегел). В една от сцените Джонг-су пикае, докато по телевизията дават репортаж за Доналд Тръмп. Това ли е лидерът на авангарда, сякаш ни пита И - богат и с власт, но без капка “глад”? Бен? И обществото е разделено, Аристотел вече не е “на мода”. Тук може да се задълбае още с критика към проваления модел на консерватизма. Режисьорът е израсъл в сърцето на консерваторите в Южна Корея -  Дегу. Тръмп е консерватор. Идеите на Едмънд Бърк (баща на тази доктрина) вече не са актуални, защото на пиедестал отново трябва да се постави човешкия разум. Който усеща Големия глад.

В течение на повествованието виждаме как богатите изконсумират всеки, който се опитва да се домогне до тях. Изконсумират го емоционално. И той се превръща в непотребна вече единица. Подходяща за “горене”, но без съдене. Като непотребна вещ - стари дрехи може би?

Гневът на бедните скоро ще застигне богатите. И ще се преродят. Това е заключението ми. Може и на И да е такова.

Пп: Изпусналите го на Cinelibri все още могат да го гледат на голям екран. Enjoy, после ще почерпите за добрата препоръка.