Център-нападател: „Франкенщайн”

Пишеше го в разни интервюта: „Дел Торо най-накрая направи филма, за който мечтае от детството си”. Няма шега, няма измама - бащата на „Лабиринтът на Фавна” и „Формата на водата” ражда ново визуално безумие, носещо емоционална разруха и с толкова много препратки към изкуството, че главата ми още се върти.

Ще ви кажа нещо честно - никога не съм чела романа на Мери Шели. Знам, знам, срам ме е. Но това не ме спря да изгледам филма неколкоратно (е, отделни сцени) и да плача. Защото дел Торо не просто адаптира класиката - той я разчленява, сглобява отново от любимите си парчета и създава нещо напълно свое. Точно като Виктор Франкенщайн със Съществото си.

Костюмите, музиката, референциите към Караваджо и Рембранд - бая се е раздал, спор няма. Но филмът има проблем. Голям проблем. И ще ви кажа какъв.

Да започваме.

Синопсис

Малко ще разкажа за сюжета, макар че едва ли някой е пропуснал да го изгледа. Ако има такива, веднага, ама веднага да се поправят! Филмът „Франкенщайн” започва в най-северните части на света през 1857 г., където някой си капитан Андерсън и екипажът му са заседнали в леда и като провидение свише, ще разберете защо, когато го гледате, откриват Виктор Франкенщайн. Изглежда нещо - страховито и не от този свят - го преследва и няма да се откаже от нищо, дори от 5-6 убийства на невинни мъже, докато не се добере до него. Отново ще подчертая, че не съм чела романа, но се информирах, докато се подготвях за този текст, че структурата на филма следва тази на книгата - разделен е на три части с общо времетраене от 149 минути. Първата част представя детството на Виктор и трагичните събития, които го тласкат към експериментите му. Майка му умира млада, а баща му (Чарлз Денс, главата на рода Ланистър от Game Of Thrones, загинал трагично от арбалет в кенефа) оказва огромен натиск върху него - да стане лекар, да поеме с чест името му, да съхрани родовата традиция. И в един прекрасен момент, след няколко видения и една трагична кончина, Виктор израства обсебен от идеята да победи смъртта, защото, видиш ли, баща му не е успял. 

Като възрастен (Оскар Айзък) Виктор среща Хайнрих Харландер (Кристоф Валц), търговец на оръжие, който финансира изследванията му. Запознава се и с Елизабет (Миа Гот), годеницата на брат му Уилям (да, да, има брат - пропуснах да спомена). С парите на Харландер (който има свой мотив, не е чак такъв алтруист) Виктор изгражда лаборатория, където (благодарение на човешки останки от военни действия) сглобява тяло от различни части и.. му дава живот.

Втората част разказва историята от гледна точка на Съществото (Джейкъб Елорди, можете ли да си представите докъде стигна симпатичното момче от Kissing Booth, а и в Saltburn, малей, малей), което открива света с детско любопитство, но среща само отхвърляне и насилие. Създателят му Виктор се отдръпва от творението си. Тук през цялото време ми влизаше Audioslave - Show Me How To Live. Хората го нападат и се страхуват от него - изяжда един-два куршума, докато се адаптира. Единствените, които проявяват нежност към него са Елизабет и един сляп старец, в чиято къща се скрие. Съществото учи език и емоции от селепеца, преживявайки моменти на човешка връзка. Сцената, в която държеше мишката и онази, в която обясняваше, че е чудовище, са ми много на сърце, А плаках като дойдоха вълците…

Третата част обединява двете гледни точки на Виктор и на Съществото, в трагичен финал, който изследва кой всъщност е истинското чудовище в тази история. 

Каст

Никога не съм очаквала Оскар Айзък да ми хареса в каквото и да било. Хеле, пък да ме заплени като Виктор Франкенщайн. Приятно изненадана обаче бях като го гледах как балансира между гения и лудостта, между амбициите и съжалението. Изпълнението му е по-скоро театрално (особено като седна с полуразгърден плюшен халат на оня ми ти стол преди да вземе мрачното решение да тегли клечка на всичко), но това работи в контекста на мелодраматичния тон на филма. Айзък улавя обсесията, манията, както и постепенното самоунищожение на героя си, за мен това е 

Джейкъб Елорди обаче е номер едно тук. Няма 6, няма 7. С ръст 195 см, с грим, отнемащ 10 часа, за да бъде сложен, и едва на 28 години, той въплъщава Съществото като невинно бебе, което открива света. Но после, ах, после. Особено с вълците и на сватбата… Той играе широк спектър емоции с впечатляваща точност все едно е на 82 г. - от първите плахи стъпки и излагането на слънчева светлина до всепоглъщащата ярост и отчаяние. Никой няма да остане безразличен, особено на края с изгревът… Още потрепервам. 

Липсващите или много заличени вежди на Миа Гот (трендът “уморена домакиня” убива всичко детско в мен) като Елизабет внася нещо загадъчно и екзотично в цялата работа. Тя не е типичният FL и не е и типичният “любовен интерес” - образована жена, което за времето си е голяма работа, има собствено мнение, не е просто дишаща вещ. Тя се противопоставя на Виктор и показва човечност към Съществото. Лично аз я бях гледала само в Emma, но там, разбираемо, Аня Тейлър-Джой беше звездата. С изненада открих, че била жена на Шая Лебьоф, че и дете му била родила…

Кристоф Валц винаги ми е добре дошъл. От “Гадни копилета” ми е адски симпатичен и дори “Джанго без окови” изтраях заради него. Тук той е търговецът Харландер и въпреки че ролята му е по-малка, внася авторитет и онзи неподправен чар, на който само той е способен (You know what they say, a night with Venus, a lifetime with Mercury). За Чарлз Денс като бащата на Виктор - вече споменах. Мисля, че играе една и съща роля в много от екранните си превъплащения - и тук е властен и застрашителен, макар появата му да е доста кратка.

Дейвид Брадли като слепия дядо създава един от най-топлите моменти във филма, но май друго не се сещам да кажа. Браво на младият Крисчън Конвъри като детето Виктор, като мисля, че ако го кастват правилно, скоро пак ще чуем за него - има визия, има талант, но само това не е достатъчно…

Костюми

Честно да си кажа - това ми е най-най-любимият момент от филма - костюмите. Кейт Хоули, дизайнерката като на мъжките, така и на дамските дрехи, създава визуален пир. Въпреки че филмът се развива през викторианската епоха, костюмите не се стремят към историческа точност - вместо това създават алтернативна реалност, която служи на готическата естетика на дел Торо.

Елизабет носи спиращи дъха тоалети в ярки цветове, а във Vanity Fair бях чела, че са вдъхновени от света на буболечките (знаете каква книга си купува Елизабет). Същата сцена от пазара с бесилката е супер силна визуално - червен чадър сред море от черни чадъри, директна препратка към Жак Деми и оня ми ти филм с вечната Катрин Деньов. Костюмите й са едни от малкото цветни акценти в иначе тъмната палитра на “Франкенщайн”. Много ми хареса как сватбената й роля беше с паднали ленти и дизайн като висящите превръзки на мумия… Живее в смъртта, иначе само съществува - според последните й думи.

Майката на Виктор също носи красиви, цветни дрехи, които контрастират с мрачния свят около нея. В момента, в който се появи в червено на стълбите, с тоя ми ти развят вола, знаех, че няма да свърши добре. Тя беше страстта (носеше винаги червено) в живота на Виктор. След смъртта й ярките цветове в имението изчезват, както и радостта в живота на сина й. 

Мъжките костюми са строги, тъмни, подчертаващи властта и ограниченията на епохата. Виктор носи тъмно върху тъмно и много плюш, който поглъща светлината. Това го прави да изглежда затворен и изолиран.

Дизайнът на Съществото от Майк Хил заслужава специално внимание. Кожата на Джейкъб Елорди е синкава или сивееща на моменти (вместо зеления цвят от класическите филми) - бледост на мъртвата кожа и препратка към света на духовете. Не може да се отрече обаче, че Съществото може да мине за симпатично, отколкото плашещо - зашивките между различните части, от които уж е слобено, са видими, но не карикатурни. Резултатът е едновременно красив и ужасяващ.

Музика

Александър Деспла, познат ми предимно от Lust, Caution /друг китайски филм освен In The Mood For Love с Тони Лиън (Люн)/, създава музика, която брилянтно допълва визията на дел Торо. Оркестровата партитура е пищна и емоционална.

Например музиката придружава обиколката на камерата през лабораторията с crescendo, по време на сцената на съживяването се слива в едно с мълниите, а в по-тихите сцени - особено тези между Съществото и слепия дядо - музиката става интимна и топла. Деспла знае кога да се оттегли и да остави емоциите да говорят сами… Има и моменти на дисонантност - зловещи струни, които подчертават ужаса и чудовищността на експериментите, а всъщност кипи тих труд. 

Абе, накратко, музиката никога не е неутрална - тя активно насочва емоциите на публиката.

Референции към изкуството

Дел Торо е признат кинофил и "Франкенщайн" е препълнен с референции към какви ли не режисьори. Отделно към изкуството като цяло - има адски много картини, които са му служили за вдъхновение. И разбира се, “бедни ми, бедни ми Йорик”. Абе като цяло  филмът е в "движещ се музей". 

Визуалният стил припомня Стенли Кубрик чрез "Бари Линдън" - естественото осветление, бавните панорами, композицията на кадрите. Някак си много ми харесва това на фона на цялата мега осветеност, която като цяло властва в повечето продукции на Netflix, а филмът може да бъде гледан именно там (не че е продукция на платформата).

Специфични кадри пресъздават композиции от произведения на изкуството като "Сътворението на Адам" на Микеланджело - имитиращо емблематичното докосване между Бог и Адам. Например помните как съществото пипа листото, което Елизабет държи. 

Драматичната игра на сенки и светлосенки на Караваджо е навсякъде - интензивен контраст на светлина и тъмнина, който подчертава готическата атмосфера. А като казах естествена светлина - то тя е използвана навсякъде, точно колкото е. Тук мога да ви изнеса цяла лекция за  "Менините" на Диего Веласкес - сложна картина за изкуството, реалността и илюзията -  и как за първи път се използват идващи от различни страни и продаващи различна осветеност източници, но няма, че ще стане адски дълъг и нечетим този текст. Само ще ви насоча към Ренесанс и Барок, освен Готика. 

Филмът включва визуални препратки към картини като "Урок по анатомия на д-р Николаес Тулп" на Рембранд, подчертавайки историческия контекст на дисекцията (знаете, че не са натрупвали знанията си за човешкото тяло лекарите в предишни епохи, правейки дисекция на жаби, нали) и издигането на пиедестал на знанието и науката.

Изобщо няма да ви учудя като кажа, че цялата композиция на масата по време на снимката в дома на Харландер е директна препратка към ванитас традицията в натюрмортите - свещи, черепи, увяхващи цветя - напомняне за краткостта на живота и суетността на земните стремежи.

Има елементи от Тери Гилиъм - абсурдността, смесена със сериозността. Помните “Бразилия”, предполагам? От Тод Браунинг идва готическата атмосфера на класическите Universal хорър филми от 30-те години (заете, където една жена застива във вик и се случва нещо, но само виждаме нейното изражение, например).За сцената с червения чадър вече споменах някъде по-горе. Дел Торо нарича такива моменти "очен протеин" - образи, които са едновременно красиви и носят смисъл за развитието на филма. 

Препратките към "Изгубеният рай" на Милтън са централни - Съществото чете книгата и се идентифицира с Адам, изоставен от създателя си. Кръстообразната форма на масата, на която е създадено Съществото, е явна религиозна символика. Дел Торо, самоопределящ се като "отпаднал католик", влива католическа образност, вина и страст във филма, разказвайки европейската история през "мексиканска, католическа гледна точка".

Потапянето на камерата в пулсиращите вътрешности на Съществото напомня за видеоиграта "Death Stranding" на Хидео Кодзима (разказвала съм ви за нея, много бегло и в контекст на Мадс Микълсън и “Специален отдел Q”).

Вероятно изпускам доста неща - но все пак се надявам да сте добили представа за този “пачуърк”. Само ще се отплесна още малко и ще кажа, че адски много ми хапомиха замръзналите коне на бойното поле и убитите на тях хора на един цитат от “Откровение”, който преди години прочетох в една обществена тоалетна: “И видях, и ето, пепелявосив кон и името на яздещия на него беше смърт, и адът вървеше след него;”

Та, като си заговорихме за Библия (с това ще свърша, честно)  Дел Торо, който се самоописва като „отпаднал католик“, изпълва филмът с християнска символика. Съществото е като някакъв образ на Исус (дори операционната маса на неговото зашиване и съживяване е с формата на кръст). Той е месианска фигура, която изкупва греховете на баща си. Динамиката отразява „първобитната история“ за Бог и Исус, баща, който изпраща сина си да изпитва болка в името на the greater good. Дори няма да се разливам в подробности за статуите на Свети Михаил, видението на „Тъмния ангел“, Виктор, преструващ се на свещеник за сцена на изповед, и т.н..

Режисура

Гилермо дел Торо подхожда към материала с явно благоговение, но и с егоистичност. Тоест много му харесва и е неговото “нещо”, но дай тук да съкратим и да преработим, за да ми е по мярка. Няма лошо, де. Всеки творец си има аршин. Но по ирония на съдбата, филмът е почти като творение на Франкенщайн - направен от любимите части на дел Торо от предишни адаптации. Резултатът е визуално зашеметяващ, но наративно объркан.

Първата част е дива разходка из семейната история на Виктор - пищна сценография, готическо осветление, бароков стил. Дел Торо показва майсторство в композицията на кадрите и използването на цветове. Действието е преместено в средата на 19-ти век (вместо през 90-те на 18), пак във връзка с повествованието го казвам…Филмът следва рамковата структура на романа, започвайки с арктическата експедиция на капитан Андерсън (в романа - Уолтън). Използването на ретроспекции и разказването от две гледни точки е вярно на оригиналния материал, но дел Торо не балансира времето между героите - Виктор получава две трети от екранното време, а Елорди, тъкмо да добие “глас” и трябва да препуска по материала, да мачка и да прави прибързани скове в развитието и… да завърши филмът напълно неудовлетворяващо за мен. Това ми е драмата. Бързането със Съществото. 

Проблемът идва от структурата. Двете части не са балансирани...

Дел Торо използва практически ефекти, където е възможно - реални декори, кораби, експлозии. Но понякога прибягва до CGI, което не изглежда добре. Животните особено изглеждат като от видеоигра, но не тази, която споменах, а някоя на ниво Roblox. 

Дел Торо заимства свободно от цялата история на Франкенщайн адаптациите. Майката на Виктор, която умира при раждането на Уилям, идва от филма "Франкенщайн" на Мери Шели от 1994 г. (в романа тя умира от червена треска). Титлата "барон" е най-често използвана в "Проклятието на Франкенщайн" на Хамър. Съществото, което се “ражда” плешиво, но му пониква коса, идва от "Пени Дредфул".

Сцената, в която Виктор изгаря лабораторията и се опитва да унищожи творението си, е от бродуейския мюзикъл "Франкенщайн". Начинът, по който Съществото казва "Приятел" на стария сляп мъж, е директно от "Булката на Франкенщайн". Миа Гот, играеща едновременно майката на Виктор и Елизабет, е вероятен намек към Елза Ланчестър, която играе Мери Шели и Булката в класическия филм.И още, и още… Всичко ново е просто добре забравено старо, не ли? 

Филмът е красив, чудесен в препратките си, оригинален в актьорските решения, изпипан до най-малкия детайл, но… е празен, завършва в нищото (въпреки слънцето, което дава живот и зората) и аз не разбрах защо беше създадено и съществуваше чудовището. За мен краят е внезапен и неудовлетворителен - всички наративни нишки, оставени недоразвити в първата част, остават неудобно объркани.

И дори “Виктор” вместо “мама” и “татко”, не може да реши проблема ми. И да, плаках.

Въпреки това, това е амбициозно кино. Дел Торо рискува с голям бюджет и собствена визия. За феновете на режисьора това е задължителен филм. За останалите - красив, филм, който си струва отделеното време заради изпълненията и визуалния стил.

“Франкенщайн” има от мен 9/10 - Впечатляващ визуално, емоционален в пъти над нормата, но наративно неравномерен. 

П.П. Използвала съм снимки от нета и мои колажи от кадри от филма. Не ги добавям с комерсиална цел. Свалям при поискване.