февруари 20, 2019

Център-нападател: "Стоящият неподвижно слон"

Център-нападател: "Стоящият неподвижно слон"

Дни след обявяването на тазгодишните победители на Берлинале реших да ви представя един миналогодишен състезател. “Стоящият неподвижно слон” / An elephant sitting still е меланхоличен и създаващ емпатия разказ за аутсайдери, емоционално и физически оцеляващи в икономическата реалност на Китай.

Още като видях трейлъра на An elephant sitting still реших, че ще го гледам. Името ми прозвуча брутално, а и китайски-корейски-японски-все-дръпнати, не ли? Обаче нещо си причиних маратон с И Чанг Донг (много добър режисьор, мнооого)...

Това е първият и последният филм на превърналия се в режисьор (още нещо общо с И Чанг Донг, съдба...) писател Ху Бо. Момчето се самоубива на 29г., малко след като е завършил лентата (на която е и монтажист!). Освен това е базирана на къс разказ от неговата книга Huge Crack. An elephant sitting still печели награди където се появи, но това не е мотив да го гледам. Приемете го като сантимент към китайското кино.

Ако се абстрахирате от факта, че филмът е 3 часа и 50 минути (които бих орязала откъм дължина на кадрите, не откъм сцени, та вероятно авторът пак щеше да се самоубие - спор по темата с продуцентите е сочен като причината, подтикнала го към този краен ход), като цяло е поносимо изживяване. Казвам поносимо заради любовта ми към Стедикам. Но дългите и протяжни кадри ме вълнуват, ако не се прекалява с тях. В случая дозата е петорно по-висока от поносимото. Но подозирам, че за разлика от други прехвалени филми, използващи подобен похват, тук става въпрос за пестене на пари. Просто подобни кадри спестяват множество сетове - ситуирането, на които изисква средства. Питайте Бела Тар как са се развили нещата в Werckmeister Harmonies, който дефакто се състои от 39 кадъра, уникално дълги, но 39. За да се подсили алиенацията на героите пък се използва леща с малък фокус - всичко, освен главната фигура в кадър, е нефокусирано. През цялото време камерата е ситуирана така, че да следва персонажа - не просто, за да го покаже, а за да придаде интимност и съпричастност. В крайна сметка по някое време дори чувстваш, че ги познаваш тези хора със странни имена, дръпнати очи и жълта кожа. Чувстваш агонията им, задушаваш се от изборите и живота-капан, който са принудени да водят, става ти горещо и беснееш срещу екрана. И срещу цялата система всъщност.

За какво иде реч - четирима аутсайдери в постиндустриален Китай се опитват в продължение на 24 часа да стигнат до цирк в друг град, където митичен слон стои неподвижно, независимо от случващото се около и с него. За този период стават две самоубийства, едно случайно убийство, един пожар и смърт на куче.

Главните герои са безперспективен тийнейджър, от който ще стане “уличен търговец на храна”; съученичката му, която има връзка със зам.-директора на училището им (почти от необходимост, за да оцелее в него!); лидер на банда, който не иска да е лидер на банда и възрастен господин, чиито деца се опитват да го изселят в старчески дом.

Атмосферата е толкова мрачна, че почти се бърка с черно-бял филм. Но не е. Има всички нюанси на пепелявото на отделните цветове. Хората в кадър през цялото време са с връхни дрехи, дори и в домовете си. Сякаш са навлекли брони, за да се предпазят от околните; брони, които още повече ги алиенират от заобикалящата ги реалност. Която пък е изцяло направена от човека. Имаше само 2 или 3 кадъра с природа - останалото беше потънал в хаос, разруха и бетон - свят на студ и безнадежност.

Филмът е откровена социална критика към икономическо-политическата реалност в Китай. Изненадана съм, че е минал през цензурата, но от друга страна всеки може да намери в него това, което търси. Най-скорошният пример ми е Burning. Иде реч, че аз мога да го разбера така, а Драган - като предсмъртно писмо на мръднал льо-льо; Петкан - като трагедията на нашето общество, имплементирана в събирателни образи,; Пенка - като дълбока социална драма, но лична и протяжна и т.н., и т.н. Не му ли е хубавото това на изкуството?!

Хората са превърнали живота в сива зона, в която “прецакан си”, “какъв е смисълът, дори ако намериш значение” и “светът е бунище” са бъдещето. Няма съмнение, че емоционалната турбулентност на героите и нихилизма им са породени директно или индиректно от икономическата депресия. Бу (безперспективния тийн) и Линг (гаджето на зам.-директора) носят белезите от финансово необезпечените си родители, които са се опитали да превъзмогнат нищетата с деструктивно поведение (бащата на Бу губи работата си заради корупционни практики и съответно вече е сакат по една или друга причина; майката на Линг е безработна алкохоличка, която лежи и не прави нищо, докато тоалетната прелива). Дядото на Бу, който спи на терасата у чичо му, ще бъде оставен в старчески дом, за да освободи семейството от известни разходи и то да се премести в по-хубав квартал. Местният гангстер Ченг е избрал дребните престъпления пред безработицата...

За съжаление на режисьора Бо Ху му липсват години и опит, въпреки впечатляващия летящ старт, за по-сериозна и обоснована критика. Въпреки че е вложил редица метафори и най-безсрамно ги размахва пред лицата ни, в желанието си да “каже” толкова много неща, Ху се отплесва и губи...фокус. Атмосферата му е чудесна (толкова нихилизъм на едно място); актьорите му са невероятни и създават връзка със зрителя, предизвикват емпатия; музиката не е пределно зле (аз бих заложила на по-...ambient, може да чуете Hua Lun в Spotify), камерата е ОК за контекста, в който е използвана, но като цяло нещо му липсва на този филм. Твърде далеч съм от категорична оценка какво - нямам нито образованието, нито опитът за такава.

Може и да си мислите, че е 4-часова печал, но не е така. Въпреки безнадежността все пак има светлина в края на тунела. Това трябваше да е и последния кадър. Ще ви напиша голям СПОЙЛЕР, но съм почти 100% убедена, че никой няма да го гледа, та едва ли ще е голяма ЗАГУБА - все пак тръгват да видят слона…