януари 14, 2022

Център-нападател: “Вчера”

Център-нападател: “Вчера”

Знаехте ли, че 13 януари е определен за Ден на българското кино. На тази дата се е състояла първата публична прожекция на филма „Българан е галант” - на легендарния пионер в киното Васил Гендов. Самият режисьор е сценарист и изпълнител на главната роля.

Действието се развива изцяло в центъра на София. Пред къща на ул. „Славянска“ №9 за първи път се поставя снимачен филмов апарат за български игрален филм.

Сюжетът се върти около любовните неволи на бонвивана Българан, който се опитва да впечатли млада дама, но в крайна сметка е “изигран” от нея. Самият филм е загубен при бомбардировките над София по време на WWII и до наши дни са се запазили едва 1-2 кадъра.

Денят на българското кино ми се стори идеален да поработя върху пост за любимия ми български филм, който на 25 януари ще навърши 36 години (от премиерата му де факто).
Всъщност не е един. Но да видим докъде ще го докарам.

Искам да направя уговорката, че за това, което е близко до сърцето, се пише най-трудно - надявам се, опитът ми да се разгранича и да погледна обективно да е успешен.

Далеч съм от мисълта, че ще ви кажа нещо ново за филма "Вчера". Ако искате да си опресните добре забравени стари неща - ще е от помощ.

“Ти моето вчера няма да го бараш!”

Миналото не е, за да се променя, а за да ни дава насоки за бъдещето - какво “да” и какво “не”. Защото едно вчера, дава надежда за утре. Поне за тези, които са си научили уроците. Останалите са осъдени да ги повтарят - нали така беше, ако ми позволите перифразата?

Всъщност, много малко от читателите на блога, да не кажа никой, не ги е живял “онези години”, в които се развива действието във “Вчера”. А събитията се разиграват през 60-те години на миналия век. Макар и филмът по романа да излиза на екран през 1988 г. и да създава друго впечатление… Режисьор е Иван Андонов, сценарист - Владо Даверов (автор и на книгата). Музиката във филма е композирана от Кирил Маричков, а “Клетва” първо е изпълнена от неизвестна тогава младежка група, а после от “Щурците”.

„Това не е автобиографичен филм. Исках да се отърва от един мой красив, но тягостен спомен: изключването ми от немската езикова гимназия в Ловеч”, споделя Владо Даверов. И уверява, че почти нищо в лентата или в романа не е измислено -  някога с някого се е случвало в тези елитни гимназии, в тези инкубационни и изолирани общества.

Самият той чупи и подпалва чин, за да стопли гаджето. След това е изключен. Но нека да преразкажа сюжета, който е инспириран от реални събития, макар и да съм убедена, че тези, които не са гледали “Вчера” са единици и няма нужда от представяне.

В Единната гимназия с преподаване на немски език в Ловеч съжителстват два типа хора - деца на “върхушката”, на които рядко не им се разминава, и Ростислав. Той живее под постоянната заплаха да бъде изхвърлен от училището, въпреки способностите си, защото не е дете на "нашите". Ходът на събитията е нарушен след като бременна ученичка (която незнайно как е крила бременността си) бива изведена от изолатора, а на нейно място идва загадъчната и пределно меланхолична Дана. Тя става катализатор на серия от събития, водещи до израстването на личността при един от младежите (Иван), когото системата подготвя да стане “голям човек” (вероятно след като изиграе Холдън :) ). Етап от развитието на Иван приключва със смъртта при нещастен инцидент на Ростислав - прави се паралел между личностния растеж и йерархичния в среда, в която липсва истинност, безусловно приемане и емпатия към човека. Иван се е научил от неговото “Вчера” и на финала върви към едно по-добро утре (не само за него, но се надяваме и за следващото поколение). Все пак д-р Фостър замина за Глостър, отворен остава въпросът дали стигна до там.

Затварянето на децата на “големите клечки” в смятана от тях за стерилна среда е стъпка към калибриране по зададени мащаби. Но смисълът на живота на индивида е да бъде този, който е (редом с други неща, ако следваме школи, различни от бихейвиоризъм). А дръзналите да имат индивидуалност в системата на уеднаквяването, биват низверганти, заличени, наказани. Тоест - край на смисъла.


Изобщо не говорим за възможността да имаме банани по Коледа, по-класни цигари от “Арда”- качак и от бонбонки “Теменужки”, а да бъдем открити индивидуалности -  всеки със собствените си идеи и разбирания, мечтания и неограничености (без да се крие или преструва). Вероятно моят прочит на събитията ще предизвика политически полемики, но все пак това не е филм за “системата”. Тя е фон и условност, подхранва “откъснатостта” на гимназиалния мизансцен, където са проектирани обществени отношения и вечните, но трудни теми за справедливостта, прошката, любовта, приятелството.

Ако разглеждаме като две отделни произведения, както и трябва според мен, книгата и филмът, написаният текст не е лош. Но не e онова завладяващо редене на думи, така характерно за големи литературни творби. Има го в chitanka - ако има друго мнение, може да дискутираме (когато го довърша - да, не съм чела). Докато филмът за мен е нареден сред големите кино произведения.


Имаше едно време една карта, колкото и субективна да е предвид критериите, за най-успешните европейски филми. “Вчера” беше на първо място. Сега текущата оценка в IMDB е 9, па макар и да сме малцина гласувалите. Иначе лентата има 4 награди - две републикански и две международни.

В началото филмът е заклеймен като кич, някои от тогавашната “върхушка” са кисели и недоволни: “Какви са тия мерцедеси, това ли са децата на нашите другари, езиковите гимназии не готвят “елит”, а бъдещи кадри на партията и държавата!” Лентата дори е определена като втора категория от държавната комисия. Цитирам: "Музиката на Маричков е определена като “скучна, но за сметка на това продължителна”. Един критик дори не харесва канала, където е снимана сцената с удавянето – прекалено спокойна била водата в него... Няколко седмици по-късно Иван Андонов случайно вижда по “Всяка неделя” анкета с ученици пред кино “Славейков”, където се върти филмът. “Гледахме го по 2-3 пъти, но сега се редим пак за билети, защото много ни харесва”, казват анкетираните момчета и момичета.”

В своеобразната класация “Лачените обувки на българското кино” филмът остана извън челната петица на любими на българите. Спечели друга лента. Ако Марко Семов беше жив, може би щеше да има мнение как това се свързва с  народопсихологията ни…

Искам само да ви напомня една мисъл на Екзюпери - “Най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите”. Не можеш да пишеш аргументирано за нещо, което обичаш… Явно…