ноември 14, 2018

Център-нападател: "Бохемска рапсодия"

Център-нападател: "Бохемска рапсодия"

“Бохемска рапсодия” / Bohemian Rhapsody е филм за феновете на Queen, не за критиците, абсолютно съм убедена. Почти всички ревюта (като започнем от The Guardian и завършим с New Yorker), които четох предварително, ме оставиха със смесени чувства. На финала хайпът така ме беше завладял, че усещах, че ще е всичко или нищо. Е, беше първото…

Много е трудно, (да не кажа и невъзможно) да въплътиш в думи, кадри, чувства категоричността на едно божество. (За справка - прочетете Библията! Видяхте ли Бог в нея?) А Фреди Меркюри е такова. Не само за мен. Така че отрязъкът от развитието му от паки в товарителницата на летище “Хийтроу” до космическа величина е много подходящо подбран за филмиране. Чуха се призиви за заснемане на живота му, а и развитието на групата след “Уембли”, но кой би дръзнал да изиграе един умиращ Фреди, но раздаващ се до последно и кой - да го заснеме? (Въпросите не са риторични, отговорите може в коментар или като мейл!)

Започвам някак си отзад-напред - както и самият филм “Бохемска рапсодия”. Откриващите кадри са на Фреди, преди концерта Live Aid от 1985г., на който той излиза, готов за вечността. И после виждаме Фарух от Занзибар сред куфари на поточна линия. Толкова!

Във финалните кредити Брайън Сингър е посочен за режисьор - явно от Sony са се договорили нещо с него, защото лентата довършва Декстър Флечър, след като Сингър е уволнен. Тук голямо име няма - Сингър има един хит за мен и той е The usual suspects.

“Бохемска рапсодия” е замислен като филм за една от най-великите групи - не е филм за Фреди, не е филм за СПИН, не е филм за гей-общността… За Queen е. Разбира се, групата не би стигнала такава гигантическа величина без фронтмена си. Затова и неговата история е залегнала повече в сюжета. Който обаче е дупка до дупка - да не повярва човек, че автор на сценария е Антъни Маккартън (The theory of everything, The darkest hour). Изобщо няма да се разпростирам и да спойлвам, но ще кажа, че Фреди Меркюри разбира, че има СПИН поне две години след Live Aid… Отделно - Queen минава директно  от локални пъбове до разпродадени концерти?! Killer Queen е първо изпълнение на групата по ТВ?! Fat bottomed girls го изпълняват на първото си турне в Щатите?!! И още, и още ...

Няма драма в драмата. Но пък има едно зареждащо пътуване между хитовете на групата - как всеки композира, всеки пее, всеки се смее и предимно Фреди плаче. Мен ако питате, си личи, че Браян Мей и Роджър Тейлър са консултанти на лентата. А дългогодишният мениджър Джим Бийч - продуцент.

“Бохемска рапсодия” е по-скоро филм-признание, отколкото биографично откровение. Лутанията на Фреди Меркюри между самотата и преупотребата на известността са предадени с тих монтаж и тихи погледи. Страстта и сластта - в малко червено и като в клип на La Roux или Scissors sisters. Въпреки че има опит от The doors и Platoon през Crouching tiger, hidden dragon до Valkirie, X-man и The Usual suspects, операторът Нютън Сигeл ни изненадва точно с два кадъра - един от долен ракурс на петел, кацнал на ограда и един на Фреди пред портрета на Марлене Дитрих...

Но!

Този филм има едно гигантическо оръжие и това е египтянчето-гейче от War at home. Рами Малек е толкова достоверен Фреди, че съм сигурна, че накрая даже му е липсвала изкуствената челюст. В началото на филма си личеше колко са му неудобни обувките, които Саша Барън Коен е трябвало да запълни по първоначални планове (но се е отказал от проекта, защото консултантите са натискали за RG-rated без пикантерии, да зарибят младите и да доят кравата докато е време. Вероятно!). Но в последствие образът му “лепва” и не изглежда нелепо в него. Според мен е и-д-е-а-л-е-н и задето не “възмъжава” като Фреди. Просто така е по-раним и излъчва онази самота и обърканост, която не напуска Фреди до края му...поне по мое мнение. Чисто злато за Рами. Задължително под формата на мъжка статуетка …

Много точни Ben Hardy и Gwilym Lee - съответно Роджър Тейлър и Браян Мей. Девойката от Sing street - Lucy Boynton не разочарова също като Мери Остин. Плосък образ на Пол Прентър - Allen Leech нямаше къде да се разгърне. Абсурден Mike Myers - и как пък не се сети за Hey Jude, дето е 8 мин?! (Тук може би има закачка с популярната култура - нали знаете коя песен пеят в колата в онзи култов момент от Wayne's World)

Едно гигантическо оръжие ли казах? Две са - музиката. Ако щете вярвайте, но заради нея плаках, смях се и пях, тактувах си и даже на финала ударих две чупки в кръста. За сефте присъствам на филм, който завършва с аплодисменти в залата.

Финалното изпълнение е...Даже и чашите Пепси са наредени както тогава. А публиката?! Гей, до сакат, до чернокож, до WASP, до секретарка, до колежанче от отбора по крикет - ясно е посланието, не ли?

Това е филм на емоцията! Не на логиката, не на копи-пейст Уикипедията, дори не на ярките образи или феноменалния сценарий…

Много дълго стана. И емоционално!