Център-нападател: “Осъдени души”
Думите, образите, картините, вътрешните борби и морални дилеми, които бродира върху белия лист Димитър Димов, едва ли биха оставили някого безучастен.
“Идеалният роман, от който да се направи филм, според мен не е изпълнен с действие, а напротив, романът, който се занимава главно с вътрешния свят на своите герои”. Запомнете тази мисъл.
Колебах се доста към коя книга да посегна и да ви представя екранизацията ѝ. Исках да е българска, да ми е до болка позната, да е запомняща се и от други, посегнали към нея. И се сетих за това по-горе, което неминуемо ми стесни кръга…
Романите на Димитър Димов са толкова подходящи за филмиране. В тях не се случва нищо съществено или революционно, нищо неочаквано, няма plot twist. Но са толкова живи и образни, плътни и съдържателни, осигуряват онази връзка с героите, която ненатрапчиво ни впримчва и ни кара да ги презираме или да им симпатизираме.
Когато една книга е достатъчно добра, за да стимулира идейно друг творец, резултатът обикновено учи на емпатия - докосваме се до нагласите и гледните точки на другите, независимо дали ни хареса крайният резултат. Та вероятно и с избора на “Осъдени души” ще се полутаме между “осанна” и "разпни го" .
📖 За мен "Осъдени души" е един от най-обаятелните български романи. Думите, образите, картините, вътрешните борби и морални дилеми, които бродира върху белия лист Димитър Димов, едва ли биха оставили някого безучастен. Може да обикне героите (някои не заслужават обич), да ги намрази, да се отврати от тях или да ги разбере. В Wikipedia пише, че случайно запознанство с представител на Йезуитския орден в Испания и последвалото гостуване в Толедо, където е резиденцията на ордена, засилват интереса на писателя към католицизма и го превръщат в една от повествователните нишки в романа.
📚 А тя (нишката) води към божия човек отец Ередия. Той става блян и мечта за разглезената кифла, богата англичанка Фани Хорн. Отношенията между тях и начинът, по който си взаимодействат, се развиват на фона на испанската действителност през Гражданската война през 30-те години - политически противоречия и въоръжени сблъсъци между комунисти, поддръжници на монархията, противници на Короната и фенове на републиката. Този хаос съпътства и неразборията в душите нa героите на романа. В опит да бъде близо до монаха и да го притежава на всяка цена Фани открива полева болница за заболели от петнист тиф. Там постепенно се разорява и усърдно деградира психически и физически, а отчето остава студен към домогванията ѝ.
🎥 През 2025 г. ще отбележим половин век от излизането на “Осъдени души” на Въло Радев на екран. Това е шестата режисирана от него лента и, както ще се окаже последната му за голям екран (“Адаптация” е за ТВ).
Наричат я "учебник по кинематография" - заради начинът на заснемане. Тогава у нас не се снимало така - с такива ракурси, планове, осветление, размах. Далеч съм от идеята, че ще успея да кажа всичко за филма, но ще се опитам да очертая основното. Може би убеждавайки някои от негледалите да го сторят. Разгледайте снимките с описание към всяка, за да разберете повече.
“Все едно, Христо, това трябва да стане!” - това повтаря нон стоп Радев на оператора Христо Тотев, с когото се запознават на снимачната площадка. Обикновено Въло е искал налудничави за онова време неща. Примерно когато режат аркадата на посиненото око на Карлито и руква яко кръв (фалшива, за филма са изхабени поне 75 литра), намират новородено за сцена с продължителност от няколко секунди или правят кал край село потънало в суша, за да могат хората да затъват колкото си искат. :) За работата си по лентата Въло Радев разказва: “Режисьорът цял живот прави един и същи филм - достатъчно е човек да се взре в творчеството на Фелини, на Антониони, на Бергман” и още “Много исках нашето кино да не бъде провинциално”. Отделно, че се води, че “Осъдени души” е любимият му филм, а и най-многопластовият.
Само за първите две години след излизането си лентата е била гледана от 3 млн българи.
За ролите на отчето и на богатата англичанка Радев избира поляка Ян Енглерт и унгарската актриса Едит Салай (Жаклин Бизе много иска да снима с Радев след като е гледала “Крадецът на праскови”, а Омар Шариф, който е проучван за ролята на отец Ередия, не отговаря на представата на режисьора).
Полякът, който има репутация на гамен и не е особено популярен в родината си, и едва завършилата унгарка се различават от концепцията на Димов (и виждането му) за двамата герои, но с умела режисура актьорите се вписват в идеята за студения религиозен фанатик и за меланхоличната и вечно тъжна Фани.
Енглерт, който знае съвсем малко думи на български, както и останалите от актьорския екип, са постоянно молени да не преиграват и да бъдат повече хора. И той си намерил начин - да прави контакт с поглед само на важни моменти, да гледа и фокусира, през останалото време очите му блуждаят, липсва им насоченост. Тези толкова студени очи, в които се борят страсти...
“Човешките очи, устни, лице, всъщност това е основата на киното. Да разбираш вътрешните импулси става, само когато видиш очите и видиш лицето, какво прави то. Аз нямам нито едно грозно лице в нито един свой филм”, казва Радев.
За тези, които имат проблем със звука, да кажа, че ролите на Хорн и Ередия са озвучени впоследствие на български - от Коста Цонев и Виолета Донева. Даже ще подкрепя радетелите за чист говор като кажа, че в една конкретна сцена, където отец Ередия отслужва служба, режисьорът го връща за много дубли - все недоволен. Накрая полякът се изнервя и почва да псува и обижда. Е, на тази прекрасна картинка, на това мърдане на устни, Цонев трябва да озвучи божии слова…
Пак прекъсвам за техническа почивка. Ше е добре да има и масаж, но вероятно ще е само гьоза - всички вкъщи много я харесват. А може и да почета - български роман, разбира се. А може и разказите на любимия ми Елин Пелин. До после!
П.П. Снимките пак не са мои - взела съм ги от различни места в нета. Не ги използвам с комерсиална цел и свалям при поискване.