Център-нападател: "Срещу стената"

Наричат го “вълнуващото ново лице” на германското кино. Той e от турски произход, но отраснал в Германия. Учил визуални комуникации в Хамбург. Не се рови в наследството от миналото, а експоатира теми от Нова Европа. Oнази, в която се раждат и отглеждат поколения имигранти - дървета без корени, с объркани ценности и чувства, бунтуващи се СРЕЩУ СТЕНАТА, но най-вече срещу себе си. Най-смелият и силен филм на Фатих Акин според мен - "Срещу стената"/ Gegen die wand!

Знаете ли, че е много трудно да се докаже дали една катастрофа е била преднамерен опит за самоубийство? В световен мащаб може да се говори, че подобни “инциденти ” са между 1,5% и 5% от всички опити да се сложи край на живота.

Хора, оцелели след опит за самоубийство, разказват че не са искали толкова силно да умрат, колкото са желали да спрат да съществуват. Странна дисхармония, но валидна. Това е нещо като размиване на самоличността - кой си, защо си, къде си… Един вътрешен ужас, който търси алтернатива и я намира единствено в края. Запомнете този факт! Ще ви припомня по-нататък в текста за него.

Един от най-запомнящите се моменти в "Срещу стената" беше когато главният герой се сби в бар, качи се в колата си и я подкара бясно към една стена. Това е и всъщност сюжетната завръзка, която дава началото на един брутално депресиращ филм, изпълнен с агония и предизвестен край, филм на сенки и на насилие, на груб секс и груба сила, някакъв черен хумор и гротеската на турската мелодия, изправена срещу страннозвучния немски език, ако щете… Виках му “С глава в стената” - защо?! Защото не съм чувала, а и виждала някой да разбива стена с друго, освен с главата си. Можеш да я бутнеш, да я заобиколиш, да я подкопаеш, но не и да я разбиеш…

Филмът на Фатих Акин излиза на екран през 2004г. и започва да печели жури и публика от Мадрид (“Гоя” за най-добър европейски филм), през Берлин (“Златна мечка” за най-добър филм) до Осло (“Сребърно огледало” за най-добър филм от Юга). За тогава 32-годишният Акин това е неочаквано признание, както казва той в интервюта - за пръв път от 14 години голямата награда от Берлинале се прибира у дома. За една вечер от никому неизвестна дебютантка на големия екран, но не и във филмите за възрастни - Сибел Кекили се превръща в звезда. Същото сполетява алкохолизирания (и вероятно наркоманизиран) й сънародник Бирол Юнел, който до този момент има не особено успешни участия в 32 филмови и телевизионни продукции, без да броим театралните. (Даже в “През юли” пак на Акин)

Джахит и Сибел са деца на икономически емигранти, второ поколение турци в Германия, “странници” в странна земя, които се “лашкат” в хаотичен танц между две култури, между Изтока и Запада, между нови ценности и стар морал, между разум и чувства… Сравнявам с танц заради пънка в саундрака - запомнете и това за музиката. Единият търси себе си след челен сблъсък с провала на мечтите (“заживели весело и щастливо”), другият - след катастрофа с реалността (турските жени са /били/ обвързани в патриархални зависимости и ограничения). За режисьора/сценариста Акин това не е защото са турци, те можеха с лекота да бъдат герои от друг век или друго общество, в което мъжете могат да пият и да чукат, но жена с къса пола е “курва” и заслужава да й се разбие носа. Проблемът не е и въпрос на вяра, на догма е… Тези две обрулени същества се намират и виждат спасение един в друг - Сибел предлага на Джахит да се оженят като така тя купува свободата си от патриархалното си семейство, а той получава съквартирант, с който си дели наема. Оттук насетне сюжетът се развива абсолютно предвидимо - те бавно и постепенно се привързват един към друг. Докато не идва ЛЮБОВТА. И всичко си “такова таковата”...

Да, странно е, че филм като "Срещу стената", който е за любовта, е толкова мрачен. Операторът Рейнер Клаусман, който снима доста с Акин, не е използвал допълнително осветление, а е разчитал на естественото такова, за да допринесе за общото настроение - печал. В началото на лентата близките планове на Сибел и Джахит никак не помагат за съпричасността с героите - те са някъде там, далечни, но симпатични в отчаяните си опити да “изплуват” въпреки “другостта” си. Гледаш ги как танцуват, друсат се, пият, чистят или готвят, правят безразборен секс. После идва един преломен момент, в който операторът позволява да започнеш да ги изучаваш, да се отъждествяваш с тях, да ги опознаваш. И да усетиш катастрофата, която се задава. После да те боли и да кървиш…

Изобщо няма нищо случайно в този филм. Повествованието е толкова методично изградено, че понякога е предизвикателство да го мислиш, вместо да го чувстваш. Саундтракът (помните, нали) все едно първо е бил селектиран, а после облечен в сцени и реплики. Някаква група за традиционна турска музика пее на брега на Босфора и сцените с нея рамкират тази извратена любовна история. Все едно първо са били избрани пияндето Юнел и разпоретината Кeкили и после са им написани роли. Все едно първо Акин се е нарязал на стъкла от бутилки от бира и после ги е превърнал в метафора за стрелите на Купидон.

В началото на това твърде дълго и по-скоро емоционално, отколкото информативно писание ви помолих да запомните един факт. Алтернативата на всичко, дори на ЛЮБОВТА, е в края! Предопределен или избран е твоят край?  Гледайте…

П.П. Алкохолизмът и ракът рядко прощават. Юнел почина в болница в Берлин на 3 септември 2020 г. на 59 години.