Лятно пътешествие с филми (II част)

Тук можете да прочетете повече за началото на пътуването ми. Сега..продължаваме. 

Bal

🇹🇷 Bal се стече като мед от филия - до лакътя, оставяйки плътна и лепкава диря. Но послевкусът ми нагарчаше.

В най-общи линии това е историята на детството, част от тетралогията на режисьора Семих Капланоглу (другите две части са "Яйце" и "Мляко"). Лентата има "Златна мечка" и напълно мога да разбера защо. Този филм е поезия в кадър - природата е най-величественият сценограф.

Някъде из североизточна Турция Якуп се препитава като събира мед от диви пчели. За целта се катери по високи дървета - обезопасен само с въже и то през кръста.

Синът му Юсуф (какви очи има това дете - пещера…) понякога го съпровожда.

Веднъж Якуп не се прибира, а животът за 6-годишния Юсуф и майка му Зехра става още по-труден и предизвикателен. 

Паралелно с мизерията и съществуващия като котката на Шроьдингер баща Юсуф трябва да се справи с израстването - заекване, приобщаване в училище и признание от авторитети (отличие за четене), място в социума (хорото на събора, където с майка си бяха като изгубени), самота… И всичко това на фона на убийствени гледки и опустошителна простота на битието. 

Филмът се разлива бавно - както капе медът от лъжицата, току извадена от буркана. Според мен една от целите на повествованието е да изобрази отчуждението на хората от природата - не в полза на първите, разбира се. 

Връзката между двете беше в увисналия на клона Якуп - но клонът се счупи - Земята не може да издържа щенията на хората. :) :) :) 

За мен медът символизира добруването в притежанието - той е кехлибарен (златен), уханен, питателен, вечен - може би стремежът към земни блага / богатство / по-добър живот. Добива се трудно - с цената на много усилия - би трябвало само който работи най-много да е най-богат. Но в днешния свят не е така…

Не мога да кажа, че не ми хареса филмът, но просто има разминаване между посланията (които долових) и моето светоусещане.

П.П. Издиханието в първата сцена след падането ми напомни на първото вдишване на Дарт Вейдър (след като стана Дарт Вейдър) - когато му сложиха шлема. Не знам защо - безполезен факт. 😄

Smoke

🇺🇸 Първото, което ми направи впечатление в Smoke, бяха гордо издигащите се кули на WTC в кадъра към Manhattan Bridge. Второто - Харви Кайтел.

Този човек може да играе от персонажи за масова консумация, през култови образи до бутикови проекти - и то с лекота.

Тук го виждаме като собственик и продавач в магазинче за тютюн. Който иска да забогатее от кубински пури, има непризната дъщеря (обича задявките за нощ-две) и всъщност е нещо като творец - призванието му, проектът на живота му е да снима магазинчето си на Трета улица и Осмо авеню от един и същ ъгъл / пресечка ден след ден в продължение на 14 години. 

4000-те снимки си приличат до болка, но...не са едни и същи. На тях са запечатани хора, моменти, събития, всяко от които свързани по някакъв начин. Според сценариста Paul Auster - чрез цигарите / пушенето / димът. 

"People say you have to travel to see the world. Sometimes I think that if you just stay in one place and keep your eyes open, you're going to see just about all you can handle."

Но ние, всичко, което ни свързва, думите, с които се определяме и с които се назоваваме (единият от персонажите се самонарича Рашид, но всъщност се казва Томас Джеферсън Коул. П.П Много яка сцена когато се разкриваше пред баща си - имаше си дори и комедиен елемент с удара по ръката), всички ние сме just smoke in the wind…

В една от сцените неуспелият новелист, чиято бременна съпруга бива убита от заблуден при обир куршум, разказва на Рашид как писател, който дълги години се е трудил над книгата на живота си, попада в обсадата на Ленинград. Има тютюн, но няма хартия, за да си свие цигари. “Когато умираш - какво ще предпочетеш книгата (думите) или една добра цигара (еманацията на последното пътуване и смесването с Вселената чрез дима)?”, пита Уилям Хърт. 

Как Ашли Джъд е бременна наркоманка на крег и дъщеря на Харви Кайтел, защо Форест Уитакър има изкуствена ръка и приема, че Бог го е напил и качил в автомобил, и къде Рашид би скрил 6,000 долара - може да разберете, само като гледате.

За мен Smoke е филм, който се натрупва и разгръща като пура - дълбоко, бавно и с различен вкус в течение на времето. Както Кайтел казва на Хърт, докато разглежда албума със снимките му - take your time, it will add up.

Много силен финален монолог на Кайтел, който всъщност е коледен разказ за крадец, възрастна дама и портфейл. Сценаристът бил написал историята през 90-те за New York Times. 

Departures

🇯🇵 Животът и смъртта са двете лица на една и съща монета - реших аз и заминах за мястото, в което се приемат така - Япония. 

Не знам как Departures ми е минал под радара. Без да преувеличавам режисьорът Йоджиро Такита е успял да създаде кинематографична перла, която едновременно буди смях, тъга и всички емоции между тях. Лентата проследява израстването на млад мъж (Масахиро Мотоке - бивша звезда от бой-банда) до момента, в който е готов да приеме съдбата си (What if we are born to do this - цитат от управителя на погребалната агенцията) и превъзмогва загубата на бащата си (изоставил ги, когато главният герой бил още на 6 годинки).

Сюжетът се върти около несгодите и успехите на Дайго, който цял живот мечтае да свири на чело в голям оркестър. И когато най-сетне го постига, оркестърът се разпада, принуждавайки Дайго да се върне в родния си град и да започне работа в траурна агенция. Той подготвя “отпътуващите” с нужното почитание и нежност - мие и бръсне труповете преди последната им спирка - пламъците в крематориума.

Първоначално Дайго е малко стреснат от смъртта / починалите, но постепенно вижда как с работата си помага опечалените да изразят своята скръб и да установят мир в душите си. 

Дайго внася достойнство и красота в ритуалното измиване, обличане, подстригване и гримиране с жестове и отдаденост, които бихме свързали с японската чайна церемония. Има моменти (особено когато изпращаше бабата от банята), в които се чувстваш все едно наблюдаваш изящен танц. Под съпровод на чело…

Символиката на каменното писмо или на рибата, дошла срещу течението, за да хвърли своя хайвер и да умре (контраст между живот и смърт), кадрите с летящите жерави, които бавно преливат в пламъците на крематориума - тези малки и не толкова малки акценти ме спечелиха окончателно.

Човешката душа се нуждае от красота повече, отколкото от храна. Думите не са мои, но са абсолютно в подкрепа на този филм.

Once Were Warriors

🇳🇿 Но “с живота под вежди се гледаме строго, и боря се с него, доколкото мога” - това спокойно може да е мотото на лентата от Нова Зеландия.  

Силен филм, с универсално послание, главозамайваща камера и купища актьорски талант. Така мога да обобщя Once Were Warriors.

В базите ще прочетете, че става въпрос за семейство маори, които посрещат предизвикателствата на обезкореняването (има ли такава дума?!). Бащата пие и бие, майката понася всичко, децата са алиенирани, засегнати от токсичната семейна среда и мизерията - всяко се адаптира към ситуацията по свой начин. Разбира се, има кулминация и логичен финал - все пак става думи за бойци. 

Знаете ли, че има огромен проблем с домашното насилие в Нова Зеландия? Към 2014 година около 1/4 от жените и 6% от мъжете са били малтретирани у дома по един или друг начин. Едно от всеки 3 момичета и 1 от всеки 7 момчета са били насилвани сексуално поне веднъж и то преди да станат на 16 г. В сравнение с връстниците им е 3 пъти по-вероятно някое от тези деца да извърши самоубийство.

Филмът адресира тези проблеми, както и мизерното съществуване и безперспективността пред малцинствените групи. 

Маорите, като племе от бойци, са изключително подходящ субект за изследване на проблема за невъзможността за себеосъществяване на индивида и колизията, която следва за личността.

Не се опитвам да извинявам бащата - напротив - но невъзможността да воюва / се бори за семейството си избива в агресия и гняв, чиито отдушник стават близките.

Пребивайки жена си до неузнаваемост, той отнема индивидуалността ѝ, туширайки възможността за себереализация (няма как да изрази себе си щом са отнети чертите ѝ - дъщерята бяга при вида на майка си; тя пък си свива цигара от угарки - опитва да свие живот от парчета съществуване; т.н.)

"People show their true feelings when they're drunk", казва дъщерята, докато слуша как бащата пребива майката. А съответно майката обяснява впоследствие “Keep your mouth shut and your legs open”. Дали някоя от тях е права - ще разберат по трудния начин. 

Актьорската игра в Once Were Warriors е изключително силна актьорите сякаш се сливат с мракa и убитите цветове, преливащи от камерата на Стюарт Драйбург. Основният замисъл на използваните творчески похвати цели да подчертае, че всички герои са в капан - ако не от обстоятелствата, то от личността си. Единственият момент на спокойствие - началната сцена, изобразяваща пасторална обстановка - се оказва илюзия: билборд насред сив град.

Това е накратко филмовото ми пътешествие. Ще е чудесно, ако съм ви вдъхновила да изгледате поне един от тези филми. 

П.П. Използвала съм официалните постери на филмите - не с комерсиална цел. Свалям при поискване.