януари 21, 2019

“Лешникотрошачката и четирите кралства” е за 7-годишни принцеси

“Лешникотрошачката и четирите кралства” е за 7-годишни принцеси

Поръсена с пудра захар и брокат, за да се впише в контекста на Disney-производството, The Nutcracker and the four realms / “Лешникотрошачката и четирите кралства” е някаква адаптация по бегли мотиви на “Лешникотрошачката и царят на мишките” на Е.Т.А. Хофман.

Вярвате ли в приказки? Аз вече не! Но причината не е “Лешникотрошачката”. А в оня виц за принца на зеления кон… Въпреки че ако не бях достатъчно тъпа, за да го знам, “Лешникотрошачката” също можеше да се окаже причината. Това беше първото лирическо отклонение…
Ето и второто. Имах една сбъркана традиция след Нова година да позволявам да ме замъкват на “Врабчa” 30, където приятелски да смърдя на алкохол и нови дрехи и да се мешам със софийската буржоазия. Разбира се, спрях с глупостите. Но, уви, остана ми споменът за някакви класически си там неща и предимно за историята на “Лешникотрошачката”.

Двете лирически отклонения са съществено важни, за да разберете от каква позиция изхожда мнението ми за филма.

Вероятно ще напиша някакъв спойлер, надявам се да не е грандиозен, все пак може да си проверите и в синописиса в imdb, 100-минутното мъчение на Дисни НЯМА абсолютно нищо общо с приказната история.

СПОЙЛЕР - Клара (Макензи Фой, каква прекрасна малка Ан Хатауей, ще повърна!) наскоро е загубила майка си. Търси ключ от музикална кутия и по неизяснени обстоятелства попада някак си в магическите Четири кралства, където Майка Джинджър (Хелън Мирън) води война срещу Фея Драже (Кийра Найтли) и останалите...феи. И  лешникотрошачът е цветнокож. Дроселмайер - също (Морган Фрийман). Та само Клара и момчето с каменната физиономия и гравитиращия към -7 актьорски талант, което има златни сенки и златен молив за устни (непонятна комбинация, ако си афро-американец) могат да донесат мир. КРАЙ НА СПОЙЛЕРА!

Очаквам такива филми да ме пренасят в някакъв магичен свят, да ми дават коледно настроение, някакъв дух (за предпочитане НЕзъл) да ме обладава и т.н., и т.н., но си останах само с очакването. И скъсаният билет.

Ласе Халмстрьом (“Защо тъгува Гилбърт Грейп” и “Шоколад”, ало?!) и Джо Джонсън (“Джуманджи”, второ ало?!) забъркват някаква блудкава каша от Дисни-вселена, черни дупки в сюжета (за Бога, как Мери е открила Вълшебната страна в часовника и защо има само ДВЕ бегли показвания на лешникотрошащи неща?!) и подобие на балет-мюзикъл-екшън-комедия-драма…

Визията е на ниво - много са се постарали графиците. Лондон е като картичка - не знам защо когато каляската на семейството отиваше на гости при Дроселмайер се сетих за “Малката кибритопродавачка”. Приказните кралства са повече от приказни. Можеш просто да гледаш без да виждаш, очите се дразнят, пращат някакви сигнали до мозъка - абе, лесно е да го гледаш, дваж по-лесно е да го забравиш.

Музиката - също, то си е оригиналната всъщност. Разбира се, доколкото можах да чуя, защото една упорита майка обясняваше на 6-годишния си СИН всичко, което става на екрана, докато “ееее, падна ми един начос на панталона, дръж да намеря кърпичка, че беше целия в сос”.

Много обичам хубавите кадри - харесах си три по-оригинални. Единият, слава Богу, го повтаряха като концепция за заснемане 2 пъти, та броят рязко скача, не ли? Иначе оператор e Линус Сандгрен и много се е старал, но е проспал да вкара нещо оригинално.

За разлика от мен, дъщеря ми намери филма за очарователен. Плака, смя се, страхуваше се, два пъти ме целуна, за да не взема да умра и да й оставя само някаква музикална кутия…

В общи линии това е филм за 7-годишната wanna-be принцеса, която тайно живее във всеки от нас. В мен не де, уби я оня със зеления кон…