Японският Love Exposure ми обра точките и ми събра очите
Ще ви разкажа дълго и протяжно за 4-часова еклектика на японецa Сион Сoно, която приятелка ме предизвика да изгледам. И си изчака чакането да споделя две-три думи (шегувам се, няма да се разминете само с толкова) за нея. Това странно и обаятелно японско инди е нещо като любовна история, но такова определение би му лепнало, само ако характеризираме “Подпалвачката”, като история за момиче с трудно юношество. Или “Пурпурните реки” като разказ за убийство в манастир…
Всъщност мога да продължа до утре със сравнения, но идеята като цяло е, че 19-ият (!) пълнометражен филм Love Exposure на японския поет (!!) и режисьор Сион Соно много трудно ще се набута в даден жанр или дори ще се преразкаже. Имаме 237 минути на монументална амалгама от комиксов екшън, комедийна бутафорност, интензивна психодрама, морално изследване и театрална самодейност, примесени с кунг фу и хентай. Горе-долу обхванах основното…
Сега за сюжета - ще ми отнеме около 4 часа, за да го преразкажа. Но да кажем, че загубил майка си тийнейджър Ю, става нинджа-фотограф на дамски гащички, докато се лута между любовта към баща си и идеала си за жена, като междувременно става център на любовен триъгълник с действаща под прикритието на религиозен култ пласьорка на наркотици Койке и скопила баща си и влюбена в Кърт Кобейн жертва на сексуално издевателство, мислеща се за лесбийска, но отдадена католичка Йоко. Ясно, а?!
Филмът третира теми като религия, инцест, убийство, не се шегувам. Има и любов, дълг, морал, покаяние, прошка, разделение между плътското и духовното. И е някак “тотално откачено, ама не чак до там”. Всичко в лентата е ХИПЕР и е нетърпеливо да ни въздейства - няма как да е иначе - 4 часа са това. Но, Бога ми, изобщо не е протяжен или досаден този филм. Динамиката е адска и не може да си скипнеш, защото току-виж си изтървал важна реплика, символ или дори завръзка на елемент от повествованието. Определени сцени наподобяват работата на Такаши Миике (това е оня режисьор на Blade of the Immortal, когото нон-стоп сочат за най-големия провокатор, садист, мазохист и кръвопиец на киното на Япония!), но правдоподобната атмосфера си остава, колкото и невероятно да звучи. В определени моменти пък се губиш между понятията за добро и зло и просто се потапяш в този омагьосващ театър на абсурда.
Композицията е от 4 части и епилог - нещо като разкази, фокусирани върху всеки от главните герои. Финалът е епична развръзка. Статичната рамка на фрейма прелива от бясното движение на камерата. Оператор е Сохей Таникава, на когото съм гледала само Kiki's Delivery Service и то в далечните години на моята младост. Но не си спомням да е екстравагантен във вижданията си, та ще отдам откачените кадри на въображението на режисьора.
Имаше много яки хрумки, признавам:
🎬 душата като канарче;
🎬 убийство на мравки;
🎬 бърлогата на “сенсей”;
🎬 членоотделянето на насилника-баща;
🎬 молещата се Йоко, преди мелето с уличните бандити;
🎬 давещата се в кръв статуетка на Дева Мария;
...и още поне толкова, но много станаха спойлерите.
Четох, че по форма и контент Love Exposure “наподобява японските младежки филми от 60-те и 70-те, когато режисьори като Нагиса Ошима (Cruel Story Of Youth) и Кинджи Фукасаки (Blackmail Is My Life) се опитват да изразят безразсъдството и бунта на поколението чрез бърз, агресивен, дори радикален стил”. На мога да кажа със сигурност, не съм гледала нищо от горепосочените, ще ми е любопитно, ако някой се включи с лично наблюдение.
Споделете и ако някой е гледал Female Convict Scorpion: Jailhouse 4, защото появяването на Ю като Мис Скорпион (дълга история, но проектолесбийката го харесва само като drag-queen) е нещо като tribute към въпросната лента.
Като цяло актьорското присъствие беше на ниво, нежели младите (тогава) Такеши Нишиджима като Ю, Хикари Митсушима като Йоко и Сакура Андо като Койке. Като водач на религиозен култ и изобщо криминална и тъмна душа Андо (позната и като майката от Shoplifters) се представи най-добре, докато на Митсушима и Нишиджима им се “губеха” моменти при пародийно-комедийните включвания, но бяха на ниво при масовите “карате” сблъсъци и симулакрумът на насилие като цяло.
Вероятно Ю е персонажът с най-много надървяния по сценарий - след колегите му в порното.
Саундтракът е точно толкова странен, но някак абсолютно пасващ. Кой би допуснал, че Седмата симфония на Бетовен е идеален фон за снимане на дамски гащички с похвати от “Enter the dragon”?! Или Равеловото “Болеро”?! Освен ексцентричния Томохиде Харада, който пише и авторските ноти на ето това. (Предупреждавам, не гледайте! Само слушайте! Не е за хора като мен - със слаби сърца!)
Тук някъде трябва да напиша и дали ми хареса, защото вече много дълго и нечитаемо стана, не ли?
Ми...не. Не че е лош, но не е моята каса бира. Или бутилка вино. Или там каквото се сетите, но определено НЕ мислете за чаша чай!
Но нека мнението ми, не ви спира да се насладите на това...преживяване, което раздава щедро адреналин, забавление и шок. И много странности.